Хлябът на живота

 

 „Никой не е по-голям от хляба!” – старата българска поговорка най-красноречиво показва отношението на народа ни към хляба. Ясно е, че тук  не става дума просто за храна, но за нещо по-силно дори от самия човек.

     От най-дълбока античност има запазени писмени свидетелства за това, че по нашите зами се меси странен хляб, който след изпичането си увеличава своя обем до шест пъти.  Друг факт, впечатлил древните историци е, че  самият цар при древните траки разчупва и раздава хляба и виното на гостите си, което е доказателство за особената почит и присъствие на тези две храни на трапезата.

    Несъмнено хлябът е част от ритуали, свързани с жертвени приноси пред Божеството. Това е т.нар. „безкръвна жертва”  и задължително присъства  на всички чествания от празничния календар  на предците ни. Доказателство за това са приноси, откривани при погребалните церемонии, а също и от сцени, изобразени  в погребални камери от тракийските  могили.

    Всичко това е съхранено и до днес във народните фолклорни чествания и традиционните, семейни  български  ритуали.

    На какво се дължи процеса на  сакрализация на хляба?

    За древния човек има две сили, които владеят измерението на живота му – пагубните сили на хаоса и силите на реда, на космоса /от гр. Kosmeo – подреждам/.  Обредността е инструмент за космизация, подпомагане на реда да надделее  над  хаоса.  Всяка облагородяваща дейност от човека над дивото се счита за свещена, и всяко следствие  от тази дейност е като знаме на победа. 

     Именно  в тази посока може да се търси смисловата натовареност на символа  на хляба. От една страна той е съставен  от житото, което е  продукт на култивиращата човешка намеса. От друга страна, хлябът е резултата от допълнителна преработка /смилане на брашно, сеене през сито, месене, печене, орнаментиране/, за да се достигне до окончателната му форма,  т.е. той е двойно по-свещен и ето това допринася за изключителната му значение като ритуален предмет.  „Хляб не се хвърля на мръсно място”, „Хляб не се дава в потайна доба”  -  това са неписани закони, задължителни за всеки от общността.

    Преминаването на хляба през домашното огнище е не по-малко знаково.  Огнището е генеалогичния извор, центърът на дома, неговият олтар. Там гори свещеният, очистваш огън. Там се  раждат законните деца, а незаконните не. Там се крие „мистичният стопан” на дома /често възприеман като змия-пазителка или някой покоен прародител/. До комина, над огнището орисниците  предричат съдбата на новородените членове на семейството.  Тук е мястото на срещата между предците и потомците.

   Това се потвърждава от задължителното приготвяне на обредни хлябове , свързани точно с поводи около смърт и раждане в дома. Щом се роди дете веднага се меси погача. Интересен факт е, че на бохарски /древнотракийски/ език „меся” означава „раждам”. Това значение преминава по-късно в египетски език. "Mes" на египетски е със значение на „рожба” и е свързано именно с концепцията за раждане. Според лингвистите  това е вероятната етимология на името „Мойсей „  и  се среща също в редица египетски царски имена.  Такива като Тутмос (Djhehuty-mes) и Рамзес (Ra-mes-su).  На знаменитата скулптора на младия Рамзес  ІІ той стои в такава йероглифна поза – във вид на детенце със слънчев диск  (rе) на главата  и с тръстиково стъбло  (su) в ръка.  В този образ  статуята представлява троен  йероглиф-ребус Ra-mes-su.  /Виж приложената снимка./

 

       Използването на  квас при направата на хляб е също символно натоварено дествие. Способността на кваса да набъбва тестото е образно послание и молитва за благославяне и умножаване на домашните. Подобно е посланието, закодирано в народни поговорки от типа: „Човек от маята” т.е – човек, който има влиятелни роднини. Характерен новогодишен обред е замесването на нов хляб, с нов квас от младо момиче, което символизира новата година – новото начало.

      При сватба – младоженците разчупват хляб и се захранват един друг, с което образно обявяват появата на нов дом, нов хляб в общността. В знак на съпричастност после всички  се хранят от тези хлябове. Точно това е и значението на причастието, което вярващите приемат в църквата – частите на един хляб са едно тяло, един род – Христови.

       Съзнанието за причастяващата сила на хляба у българите обаче е предхристиянско.  От незапомнени времена е традицията да се посреща госта с хляб и сол. Хлябът се явява важен класификатор за категоризирането  „Свое – Чуждо” и „Вътре – Вън”. За да допусне някого в „своето”, осветено чрез много ритуали пространство, българинът трябва да пречисти и причасти влизащия, който може да донесе безредие, нечистота, проклетия. Захранване с хляб от „своето” огнище и солта /знакова със способността си да пази от гниене, развала/ са достатъчни да се счете някой за достоен да пристъпи „вътре”. Има  документирани сведения от средновековни пътешественици, че  българите излизали и посрещали пришълците още извън пределите на селото като им поднасяли  хляб и сол и едва тогава ги пускали да влязат навътре. На просяк и циганин хляб не се дава през вратата, а през прозореца, пак с цел да се опази вътрешното пространство и входа, неосквернен от непознатото, непровереното. Прочутата българска пита с късмети носи подобно послание. Истинският късмет е да имаш „КЪС” от общия хляб,  да си част от хляба на рода си.

       При смърт се вари жито. Житото е необработен хляб, суровина – с тези си характеристики то вече прехожда към отвъдното, неподвластното. Но то е и символ на възкресението. Семето, което се посява и се ражда цял житен клас – потомството на СЕМЕ-йството.   На гроба на новопогребан човек  се излива вино и се засяват житни семена. Също такива семена се хвърлят върху младоженците по време на сватба. Забележително е това постоянно преплитане на ритуали в диаметрално противоположни по значение  чествания. Сякаш за древния българин преминаването през живота и смъртта е в едно постоянно преливане. За „Мистерията на преминаването през смъртта и възкресението” се говори в оброчната тракийска плочица, открита в Караново, датирана от 5 хил. пр.н.е. и декодирана от  д-р Стефан Гайд /вж. „Тракийското писмо декодирано” д-р Стефан Гайд– 1част/.

     Несъмнено най-интересното в традициите ни за правене на хляб е невероятното разнообразие на форми и орнаменти. Всеки празник се съпровожда от свой, особен и специален вид хляб.

     Новогодишната пита се украсява с най-много орнаменти. Върху нея е „записано” всичко, за което се молят стопаните на дома. Кръгла, изпъстрена с образи, тя поразително напомня споменатите вече оброчни тракийски плочици. Не само по форма, но и по съдържание на посланията. Сякаш в началото на новата година семейството подновява заветните си отношения с Бог – неслучайно тази пита се нарича  „Боговица”. Д-р Гайд  декодира именно такова послание на завет между човека и Божеството върху прочутата плочка от с. Градешница, датирана от 5-то хилядолетие пр. н.е.  Първото парче от Боговицата се оставя за Христос или за Света Богородица, а второто за дома. Това отново говори за причастност, посредством този хляб на дома и Неговия Бог. Коледните песни са именно покани да дойде „млада Бога” да се храни на трапезата със домашните.

   Върху новогодишната пита задължително се изобразява куче и пастир с гега. Понякога има три кучета, които в някои етнографски райони са наречени  „съработници”.  /Такова куче има изобразено на тракийската оброчна плочката от Караново/. За тези кучета се вярва, че са родени в събота и не ги хваща магия. Т.е те свободно минават през  измерения, където не е безопасно за всеки да премине. Точно такава е семантиката на символа на кучето в тракийските пиктограми. То се явява „пазач между световете” /вж. подробности в „Тракийското писмо декодирано” Д-р Стефан Гайд - 1 част/ - такова е и значението на този йероглиф по–късно в Египет.

   При коледарските „колачета” също може да се говори за тракийско наследство. Името „колак”  идва от „колело, кръг”. По форма „колакът” е  буквално повторение на йероглифа за Слънце – два концентрични  кръга. Нанизването му на коледарската гега /двойник на тракийския тирс/, с която се благославя, също потвърждава такава връзка между културите.

   Не се нуждае от голямо тълкуване формата на типичната българска вита баница. Спиралата е изключително древен символ, повторен и в традиционното българско хоро. Той е много основен в традициите ни. Това е вечно случващото се време, цикличната повтаряемост, особено важна за празничния календар, които е антипод на ежедневието и линейното време, ограничено между живота и смъртта.

       Козунакът – друг много характерен обреден хляб. Сплитането на тестото на плитка с отворени краища е също древен йероглиф, изписан по тракийски съдове от хилядолетия назад.  Означава Вечност. Не е случайно съвпадение, че този хляб се прави за Великден, когато се чества  „ Възкресение Христово”, победата на Христос над смъртта, над ограниченото човешко, земно време.

    Още много може да се изследва в тази посока. Това е само един бегъл поглед, провокация, относно възприемането на хляба във времената, когато хляб може да се купи от всякъде, когато хляб се хвърля ежедневно, когато дори не е „модерно” да се яде хляб…

    И все пак смятам, че „магията” на  хляба е още силна. И всяка жена трябва поне веднъж в годината да омеси  със собствените си ръце хляб. Да го закваси и ориса с цялата си любов. После да причасти  всичките си домашни и да ги привърже един към друг – да станат един хляб. Да остави едно парче за Христос и Богородица и да се помоли за закрила. Това образно послание непременно ще стигне, където трябва. А жената ще може пак да се нарече „хранителка на семейното огнище” и продължителка на рода!

 

Ася Василева   - март 2010

 

 

  

Прекрасна статия. Много е ценно това за солта....

Статията е много интересна. На мен ми направи страхотно впечатление за думата СЕМЕйство, че идва от семе. Това е най-атакуваното нещо днес. Почти няма семейство, в което родителите да не са разведени. Много е важно да се върнем назад и да си научим корените, та да открием изцерението на настоящето и за да ИМА Бъдеще за нас и децата ни. Браво на автора!