Гергьовден – пътят към българския Великден

Ако се приеме, че във фолклорните източници се пазят спомени от много древни времена, то ето какво може да се открие като наслоявания и съхранени религиозни вярвания, относно ГергГ

 Гергьовден.

Това е класически рефрен от редица фолклорни гергьовденски песни :

                          „Голям  празник Великден-

                            по-голям Гергьовден…!”

Основанието за такова степенуване на двата празника трябва да се търси в едно по-дълбоко тълкуване на идеите, които наследяват тези чествания.

Забележително е тематичното припокриване на съдържанието на тези два празника. Сякаш предците ни са живели от незапомнени времена с очакването на събитията, които ознаменуват Великденските тържества /образът на жертвения агнец, възкресението от мъртвите, победата над смъртта и ада/.  

            За това, че тук се преплитат редица древни чествания, свидетелства и фактът, че до днес на този празник се отбелязват няколко събития – Денят на Българската Армия, Празникът на овчаря и разбира се Патронният празник на Свети Георги. А фолклорната обредност, свързана с този ден пази спомени за още по-древни мотиви – Слънчевата сватба и т.нар. „Ранополия” или празника  „Храни поле”. Нощта преди Гергьовден се счита добра за обредни действия, предимно свързани с плодородие и зачеване от бездетните жени /жените –бездетки се къпят в росата на полето преди изгрев слънце/.

Жертването на агне за българина е предхристиянска традиция. Избирането на първородно агне без недостатък за жертва, слагането на венец на главата му при заколването и съхраняване на кръвта му като имаща възродителна сила /поливат се полетата с кръвта на жертваното агне, което има възкресителна сила/ са буквално повторение на това, което се случва с Христос на Великден.  На  едно символно равнище, посредством този образен език, българинът демонстрира  много древно знание и вяра в умиращия и възкръсващ Жертвен Агнец. Несъмнено това е древно тракийско наследство в нашия фолклор. Както казва Видка Николова  в книгата си „Българското новозаветно мислене” - „…първият камък, вграден в националната ни култура се оказа тракоорфически…”. Именно в Орфизма е залегнала идеята за умиращия и възкръсващ Бог. От там е спомена за Орфей, който успява да се върне от Хадес или  историята за Залмоксис, възкръсващ след три годишен престой под земята.

След  разчитането на древнотракийска оброчна плочка, намерена в Караново, от д-р Стефан Гайд /„Тракийското писмо декодирано” – І част/ вече е факт, че от 4000 година преди новата ера по нашите земи има знание за силата на „мистерията на смъртта и възкресението…” .

Но защо именно Гергьовден е празникът, който пази това знание? Какъв е дълбокият корен, на който стъпва? Несъмнено при разглеждане на периода в годината, когато се чества той и други архаични идеи, които носи – отново стигаме до тракийския му първоизточник.

Знае се колко важени са преиодите на слънцестоене и равноденствията в ритуалните чествания на траките. Свидетелство за това са така наречените пещери-утроби. Именно в тези периоди на годината там прониква слънчевият лъч, който символично опложда майката-земя и така се зачева новият живот. Точно, както Младенецът Исус е роден в пещера и след това при Христовото възкресение, се ознаменувано с мистичното "изчезване" на тялото Му от пещерата-гроб. 

Сватбеното съчетаване на жениха-Слънце и Земята, Небесният и Земната. Това е мотив, който се третира от Християнството в контекста на „Сватбата между Църквата и Христос” или на друго ниво „Сватбата между Девицата-душа и Възлюбения Христос”. Но тук отново има древен архетип, запазен в редица народни приказки и песни, свързани точно с празника Гергьовден. Разказва се за Слънцето, което си избира невеста и я грабва от гергьовденската люлка. Не случайно на гергьовденските люлки се люлеят момичета, готови за женене. От друга страна и самата люлка като символ се сравнява от фолклористите с „небесната Яковова стълба”, с измерението „Между Небето и Земята”, където може да се срещнат двата свята.

Особено характерно за Гергьовденските празници е подчертаното женско присъствие при извършваните ритуали. Жените стават преди изгрев слънце и се къпят в сутрешната роса /Евгений Теодоров, „Древно тракийско наследство в българския фолклор”, С. 1972/. Обредна връзката – вода-жена може да се открие още в древни орфически химни /Ал. Фол, ”Химните на Орфей”/. Обред, наречен  „влага за майката земя” представлява  възлияния върху земята.

Особеното отбелязване на „лявото” пространство, което също е еквивалент на женското начало в опозицията с „дясно”- мъжко пространство. Къпане в „лява вода”, играене на „ляво хоро” – сякаш целия свят тръгва в обратна посока, но може би точно така може да се предизвика новият цикъл. Връзката между обредното окъпване и новото начало се анализира и в „Тракийският Орфизъм І” на Цветан Гайдарски:

„За тракиеца лечението е не само телесно, но предимно и изпървом духовно, затова лечебното свойство на „живата вода” е неделимо от мистичното кръщение, опрощение и спасение в Бога. За сакралната връзка между лечебното окъпване и духовното новораждане на посвещенческото потапяне, ясно свидетелства обичаят да се изоставят старите дрехи и обличат нови след „очищението” в свещения извор /аязмото/ като израз на вяра в новото начало”. В тази посока може да се търси обяснение и за акцентираното женско обредно присъствие и то предимно в ритуалите, предизвикващи чрез очиствания обновителните сили. Мъжкото присъствие е еквивалент на „Горните Йерархии” и не подлежи на усъвършенстване. Но приемащата същност на женското начало, преминавайки през облагородяващи и преобразяващи ритуални жестове, може да съдейства за подновяването на  космическия ред.

Активизирането на жената като посредник в ритуалната обредност в тези периоди на годината, отвежда и към русалийките от тракийските мистерии.

            Жената се счита еквивалент на Земята, но в качеството и на свято обиталища за Божествения дух. Тук може да се търси смисъла на късните фолклорни обреди, свързани със зачеване именно около Гергьовденските празници.

Празникът „Ранополия”, описан подробно в споменатата книга на Ев.Теодоров е разпознат именно като тракийско наследство. „Ранополия” като име на празника се среща и в разновидностите „Храни поле” и „Брани поле”. Тук „храня” е в смисъл на „пазя, охранявам”. Върху древен тракийски съд е разчетен буквално същия призив: „Земя, пази ме!”.  Често във народните песни сестрата на Свети Георги се нарича Ранополия. 

Свети Георги в най-дълбоката си същност обаче е наследник на „Тракийския Херос” и от тук произтичат основните му воински характеристики. До скоро беше „канонично”  да се извежда етимологията  на името Георги от гръцки език, с корен – Гео, т.е. Земя и се превеждаше като „Земеделец”.  Но характерът на честванията и съдържанието на фолклорните творби не подкрепя такова тълкуване. По-скоро това е производно на „Херо, Геро”, което е тъждествено с „Херос-Герой”.

Явно е, че не става дума само за конкретен човек-светец. В началото на османското робство с това име са известни  трима  български светци, но те са късни патрони на това честване /Стари, Нови и Новейши/. Появява се успоредна Легенда с герой Михаил войн от Потука, която е буквално повторение на фолклорните разкази за подвизите на Свети Георги. Отново има убиване на змей и пускане на живителните води.  Тя набира такава голяма популярност и се преписва многократно. Смесването на митологични с исторически персонажи и събития е свидетелство за многопластовото и продължително битуване на вярвания и ритуали от дълбока древност, свързани с образа на героя-победител над силите на хаоса. Затова е логично да се насочат изследванията именно към тракийските хероси.

Типичната икона, изобразяваща Свети Георги е почти пълно копие на изображенията на тракийските хероси от античната епоха. Той е на кон и пронизва с копието си диво животно или тъпче змия /Мадарският конник/. Българските музеи са пълни с надгробни плочи с изобразени върху тях хероси. В българската традиция надгробният паметник е дар, почит за починалия. Каква е връзката на мъртвите с херосите? Това може да се разгледа в контекста на фолклорните ни традиции, свързани с култа към  „прадеда”, „стопана” на рода. Обикновено това е починал роднина със заслуги към рода. Той се счита за пазител на потомството и всяка година се организират събори, наречени „Служба” на специално място, наречено Оброк. Тези чествания, известни като „Стопанова гостба” са вероятно с много дълбок корен в самосъзнанието ни като българи. От тракийската античност за открити археологически артефакти, документиращи подобни ритуали т.н. ”обредни ями” /Георгиева, Р. 1991. Обредни ями в Тракия/ са свидетелство за периодично посещаване на култови места, където са откривани закопани ритуално натрошени съдове, въглени и остатъци от храни. Тези посещения са установени като циклично повтарящи се, ако се съди по храните, които са открити. Местата  явно са били много скъпи за посещаващите ги, защото до някои от тях има издигнати по-късно надгробни могили. Това почитане на преминалия през хероизация,  „достоен” предтец  насочва към едно сведение от Херодот, относно боговете на траките: „Отделно от народа царете почитат Хермес повече от всички богове, кълнат се в неговото име и изкарват от него своя произход” - Historia,V, 7. Може би и образът на херосите е преминал през етап на профанизация и една „популярна” версия на култ, останал и до днес във фолклора ни. Но първообразът е познат в едно елитарно общество, което почита и вярва в божествения зародиш на посветените в тракийските орфически мистерии адепти – хероси  /на костена орфическа пластинка от Торини е разчетено  именно „От човек станал Бог”  - Ал. Фол, „Орфика магика”/.

И до днес българинът е подвластен на архетипа „Идването на Спасителя, които ще възстанови разрушения ред”. Така тръгвайки от елитарния тракийски Херос, този образ се превъплъщава в „Славният стопан”, Крали Марко, Свети Георги, Дядо Иван, и цяла поредица по-късни проявления  и до ден днешен.      

Този модел работи безотказно за българина – за това явно е наложително да се потърси възстановяването на извора и истината, заложена в този архетип.  

Предците ни са правели каквото могат, за да „подпомогнат„ и да съучастват със силите на доброто. В периодите на преход, било то аграрен, на сезоните или преходите в човешкия живот /ритуалите, свързани с инициации при младежите и девойките/, древният българин реагира чрез образно слово и ритуални жестове. Организират се чествания със състезателен характер – конни надбягвания, прескачане на огън,  заграждане на своето пространство чрез ритуални процесии…

Тази активност, насърчаване чрез обредите и традициите ни все повече замира. Така Българският Гергьовден ще загуби силата си, а българинът губи и надеждата си, че може да победи, че може да е от страната на „Победителя”, и че отново ще посрещне Своят Спасител .

Ася Василева, етнолог

април 2010 г.