Пещерата на сенките
Част II
В І част на този текст разгледахме как древния човек отъждествява пещерата с утроба и място на духовно новораждане и трансформация. Интересно е да се види съвременния вариант на синдрома на пещерата . Вероятно и днешният човек е склонен да се затвори в „пещера” и да търси трансформация или пъпна връв, към която да се прикачи /вж. І – част - Маара=пещера в някои райони на България, възхожда етимологически към „Ма-Реиа” от бухарски – „Място на Свещения Дух-Майка”/. Реализирайки се преимуществено и даже единствено в материалния свят, днешният човек рискува да се озове като затворник в своята пещера. Вместо да излезе трансформиран /към което се стреми древния духовен човек/ , той може да остане пленник и в някакъв смисъл мъртвороден за духовното, невидимо за него измерение. В този контекст е изключително подходящо да се спомене за „Мит за пещерата” на Платон. Анализирайки този мит можем да стигнем до заключението, че вариантите в преживяването на архетипа на пещерата не са зависими толкова от епохата, а по-скоро са проблем на степента на духовен просперитет на човека.
Накратко Митът за сенките в пещерата е диалог между Платон и Главкон. Това е опит да се изобрази нагледно човешката природа според духовното виждане и невиждане. Разсъждава се над положението на оковани затворници в пещера, зад които гори огън. Затворниците виждат само сенките на преминаващите отзад фигури. Те чуват само ехото, а не истинското слово и лесно могат да се заблудят като свържат звуци с образи, които не кореспондират едни с други. Пита се как би реагирал едни от тези затворници, ако се освободи от веригите и разбере, че всичко, което е гледал до сега е недействително… Как гледането в самата светлина би го заслепило и причинило болка за очите му… Дали този човек не би се изкушил да се върне към онова, което гледа без напъване… Затова той ще трябва да погледне първо нещата чрез отражението им във водата, после небето нощем на лунна и звездна светлина, и най-накрая слънцето със собствената му светлина и собствената му среда, и така би разбрал, че то „управлява всичко във видимото пространство и е причина до известна степен за всичко онова, което неговите другари са виждали” /Платон, Държавата/. Какво би станало ако се завърне и реши да посвети останалите във видяното. Как биха реагирали тези, които са се превърнали в „познавачи” на образите-сенки и как ще понесат истината, че всъщност не познават реалните образи на нещата. Дали те не биха намразили и даже убили, този, който би им казал истината. Според Платон всеки, които иска да постъпва разумно в делата си трябва да види истинската светлина и „нейния владетел”, и такъв човек не би желал вече да се занимава с човешките работи, но винаги душата му ще се стреми нагоре, защото „това е естествено”….
Картината на тези оковани затворници, втренчени в сенките на преминаващите предмети, задоволени от „сляпото” тълкование на самообявилите се за „посветени” в значението на нещата други затворници, се оказва много актуална и адекватна за съвремието ни. Втораченият в „големия екран” съвременен човек с промит от медиите мозък и възприятия, не се ли е оставил да бъде воден от също толкова слепи водачи. Той се отказва да приеме съществуването на друга реалност, в която да гледа живота „лице в лице” и в това съзерцаване да търси себе си и мястото си под Слънцето. Не са ли това, погълнатите от кривите образи на интернет пространството деца, които се изолират доброволно от реалността и подобието на всичко живо и реално. Проблемът е, че това оттласкване от заобикалящото не е духовно извисяване, а по-скоро доброволно оковаване пред тесния и размазан образ на призрачна нереалност, лишена от истинската светлината пещера без изход…
Ако се погледне на заобикалящата ни действителност като на отражение и бледо подобие на истинските реалности – то значи изходът е да се търсят първообразите. Да се търси измерението на абсолютната светлина, където всичко се вижда в действителният му образ и същност.
Платон говори за една първа стъпка на проглеждане за истинската светлина. Невъзможността да се види светлината в пълната й сила след продължителния престой сред сенките е неизбежна. Той препоръчва поглеждане в отражението на водата. Как може да се тълкува това „умиване на погледа - Св. Апостол Павел в І-то послание до църквата в Ефес говори за такава „умиваща” сила на Словото Божие /гл. 5, ст. 26 „водно умиване чрез словото”/. А в първото си посланието до Коринтяните /гл. 13:10-12/ той пише: „…до нейде знаем и до нейде пророчестваме, но когато дойде съвършеното знание, тогава това „до нейде” ще изчезне. Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице в лице”.
Тъждеството „слово-вода” отвежда към отношението „първообраз-отражение”.
Това напомня за първия единствен за всички хора език, който били научили директно от Бог и поради това имали почти божествени потенциали. С този език Бог сътворил в началото света. В книга Битие от Библията се описва как Бог казва и нещата се появяват… След описанието на Сътворение на света на принципа „Бог каза и стана” следва противоречивото „…и земята беше пуста и неустроена…”. Този първи етап на Сътворението чрез Словото явно е самата концепция и мислима визия за нещата, които ще се появят в последствие. Интересен в контекста на това изследване е следващият етап в Сътворението „…и Дух се носеше над ВОДИТЕ…”. Тук отново се появява „водата” като преход между първообразите и следващия етап на материализирането им и придобиването на земно проявление. В сборника „Тракийските послания”, ІІ-послание на Мелхиседек гл. 5:7-12 четем: „Понеже братя, вие знаете какво каза сам Господ в Словото си: „Аз съм Алфа и Омега”, което на езика, на който го казал беше „Пата” и „Айн”, сиреч „Устата” и „Окото”, т.е. Словото устно и образно, началото и краят. А това е още по-голяма тайна!” .
Та човеците „в началото” владеели този божествен език и творческата му сила, но поради възгордяването си, при т.нар. вавилонско стълпотворение, когато решили да се приравнят с Бога – били наказани с разбъркване на езиците. Може би загубата на този дар се изразява в това, че сега човекът вече разчита на тълкувания според разбирането на собствения си език и в това постепенно губи знанието за чистите същности. Интересно е, че последните открития около първата писменост на земята - тракийската установяват, че именно образното слово ,предхожда фонетичните записи на думите /”Тракийското писмо декодирано”- 1, 2, 3, д-р Стефан Гайд/. Т.е. първата реч е печат на самите същности, каквито са, а следващият етап в речта е тълкование и различно назоваване на едно и също нещо, в зависимост от възприятията на групата, която го наблюдава и назовава според нивото си, интелектуално, духовно или социално.
За това Изначално Слово, чрез което е сътворено всичко съществуващо, говори Св. Апостол Йоан: „В началото беше словото и Словото беше у Бога и Бог беше Словото… Всичко чрез него стана и без него не е станало нито едно от онова, което е станало…”. Той казва също: „Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина”. Тоест абсолютната светлина - това е Въплътеното Божествено Слово – Исус. Духовният човек се стреми да вижда във всяко нещо не просто материя, но духовна същност. Така той може да се доближи до първообразите, до самия Бог, чрез който всичко е изречено, който е Абсолютната Светлина, която може би визира и Платон в мита си.
Заради „Митът за пещерата” Платон е обявен за един от християнските пророци. Слизането на Исус Христос на земята и начина по който е убит от фарисеите, как те се считали себе си за посветени в тайните на битието, а всъщност се оказали „слепи водачи” спрямо Истината, която ги посетила, но те не разпознали, това е почти буквално изпълнение на разиграваните ситуации в мита. Духовното просветление, постигащо тези, които приемат словата му, е подпечатано от знамението, което се случва с Апостол Павел. Той от ревностен фарисей след временно ослепяване, проглежда истински и се обръща в един от най-силните Христови Апостоли.
Същата идея за подражание на първообрази е и в основата на богатата фолклорна обредност. Тя изобилства от заклинателни формули от типа „както е… така е”. Всеки обреден предмет и символ отвежда към първообраз от отвъдното измерение. Специфично за празничната обредност у много народи е, че тя обхваща почти половината от годишния цикъл. Според Мирча Елиаде това е „носталгия по началото”, стремеж да се върнеш към сакралното време и пространство, „повторение на митичния прецедент” /Ив. Маразов/.
В съвременните християнски практики също се наблюдава такава образна обредност. Интересно е и, че в духовната си трансформация, вярващият преминава през точно тези фази на „проглеждане”, както при Платон. Първоначалното осъзнаване на „духовната слепота” се последва от ВОДНО кръщение. След това при изпълване със Словото чрез изучаване на Свещените Писания се стига да етапа на кръщение с „Дух и огън”. В Евангелие на Св. Матей, гл. 3-11 се предават думите на Св. Йоан Кръстител: „ Аз ви кръщавам с вода, за покаяние, но Оня, който иде подире ми е по-силен от мене…Той ще ви кръсти в Дух Свети и с огън”. Последната най-висша трансформация за практикуващия християнин е кръщението със Св. Дух, чрез което вече може да се гледа „лице в лице” Божеството.
Време е човекът да излезе на Слънце, да си умие очите и да се освободи от оковите на собствените си ограничения. Да вдигне поглед от екрана на телевизора, от монитора на компютъра, от дисплея на GSM си…
Как може да се обобщят накратко всички нахвърляни дотук факти и цитати… Първият извод, които се налага е, че натрупващите се хилядолетия в развитието на човешката цивилизация са удължили неимоверно пътя между отражението и Божествения първообраз, между Алфа и Омега Словото. Човекът се е озовал много надълбоко в пещерата на вътрешните си преживявания и слънчевият лъч едва достига до него, за да му подскаже, че изход има… Но както казва Платон – стремежът към Светлината е изконен, „защото това е естествено”. С помощта на всички стигнали до нас Свещени писания /на плочици от глина, на хартия, въплътени в самите творения на природата/ всеки търсещ може да „умие” очите си. Да се научи кой образ на кое от Божествената същност отговаря и така да стигне до етапа да погледне самото Слънце и да се върне в заветния Едем, където човекът говори на един език с Бог в хармонията на присъствието Му.
30.05.2010 г.
Ася Василева, етнолог
