Българска фолклорна космогония
Произход и наредба на света – слово и жест
1. Бинарен модел на света
2. Основна цивилизационна посока – хаос-космос.Ролята на демиурга
3. Космос – тристепенна скала – небе-земя-подземен свят
4. Аксис мунди – ролята на медиатора
Първият и основен въпрос, който митологията, религията и фолклора от край време се очаква да разрешат е въпросът за произхода и наредбата на света и това кои са основанията и ориентирите за подреждане на пространството – вътрешно - психическо и външно - битово.
От множеството изследвания и проучвания на митологични представи и вярвания, съхранени в различни по жанр български фолклорни произведения /песни, приказки, обреди и др./ се достига до интересни изводи за произхода и народопсихологията ни. Още по-ценното е, че това знание се дообогатява и потвърждава от новите открития и връзката ни с Древната Тракийска цивилизация, основана, наследена и съхранявана и до ден днешен по българската земя.
В българските фолклорни представи се пази схващането за бинарен – двуполюсен модел на света. Основната цивилизационна посока между тези два полюса е от хаос към космос /от гръцкия глагол космео - подреждам, уреждам, украсявам/. Тук може да се изгради цяла една поредица от проекции на този модел: небитие - битие, смърт - живот, Луна - Слънце, земя - небе, ляво - дясно, вън - вътре, женско - мъжко, долу - горе, черно - бяло, и т.н. като разграничението на тези полюси е на всяко едно равнище и всичко, с което човекът се сблъсква в ежедневието си автоматично заема определената му позиция в тази парадигма.
Според етнографите календарното време има двуделен модел във фолклора.”Вълчият-зимен” сезон, чийто покровител е Св. Димитър и неговата опозиция – Летният цикъл, начело с „Цветен Георги” – Св Георги. Говори се и за цяла поредица от близначни двойки Светци, в зависимост от периодите, в които се почитат.
И така, първата и най-важна цивилизационна стъпка е култивиране на пространството, превръщане на хаоса в космос, където основна роля има демиурга /от гр. занаятчия, архитект/. Това е културният герой, който успява да овладее хаоса, най-често персонифициран във фолклора ни от змей, хала, ламя, която е заключила водите, тъждествени на живота /или като територия – “....в дън гори Тилилейски...”.
Богато разнообразие от ритуали за култивиране на пространството са запазени във фолклорната ни традиция. Най-показателни са тези, свързани с основаването на селото или съграждането на дом. От първостепенно значение е ограждането, описването на територията. Това най-често се прави от двойка близнаци и невпрягани до този момент волове. Оставят се животните сами да поемат посоката и да определят мястото на заселването. “Заораването” е ритуално ограждане на територията чрез изораване на една бразда около избраното място. Орането е равносилно на култивиране, облагородяване /култура в първото си значение е продукт - посев, резултат от трудова дейност на човека т.е. тя не е от “дивото” = на хаос, а от питомното = космос, резултат от човешкия труд/. Подобно значение може да се търси в библейския разказ за изгонването на Адам. Той от труда си започва да се храни, защото прокълнатата поради него земя /вече хаос/ ще ражда само тръни /т.е. дивото/.
Друг начин за означаване на пределите на новата земя е чрез слово, а именно там, до където се чува най-силният вик - е и края на владеене. Тук е залегнала идеята за творенето – слово – “Бог рече и стана...”. След като територията е определена веднага се пристъпя към ограждането. За това много важни знакови елементи в този градеж са портите – местата за преход и оградата – разделянето вътре - вън, свое - чуждо. Обичайно е било поставянето на кокоши глави или плитки чесън на входната врата като белег за осветена територия и контролиран достъп. Не случайно женената жена е оприличавана на пазена градина, а разградената земя е тъждествена на блудница. Тук също се открива повторение на тракийска обредност, а именно царската процесия, която се извършвала два пъти годишно на равноденствие с цел именно царят да утвърди владяната от него територия и да сплоти прилежащия му народ. Може би остатък от тези вярвания е ритуалното обикаляне на храма по Великден.
Най-популярните образи на демиурзи от фолклора са Крали Марко и цяла поредица от юнаци /юнг – млад, малък/, така наречените в народните песни “деца - юнаци” – пр. Дете Големеше, Секулица Детенце. Тук е интересен паралелът с по-късното християнско схващане за Младенеца, който побеждава змията. Тези образи възхождат към една много по-древна представа за героите-хероси /Тракийският конник/, които пробождат змея, чиито съвременен наследник е Свети Георги Победоносец.
Веднъж победен пазителят на хаоса се стига да момента на пренареждане, космизиране на придобитата територия – културен процес, който има строго определени правила за основаването си. Това поражда необходимостта от допълнително степенуване на космоса, като той се разделя на три нива – небе –земя - подземен свят. Те са свързани от космическата ос така наречената “аксис мунди”. Хипостази на аксис-мунди са “космическото дърво” - “дървото на живота” /корен – стъбло - корона/, човешкото тяло /вертикално ориентирано – нозе – торс -глава/, рода /предци – отци - чада/, а също и кръста /съединяващ всички посоки/ и т.н. Този тристепенен модел на света виждаме много ясно отразен в различни артефакти от Тракийските съкровища и гробници. Почти задължително е разделянето на три нива с помощта на фризове върху керамични съдове, където всяко от нивата е семантично отбелязано чрез изображения, срещащи се строго определено на едно и също ниво: най-долу - риби, змии, в средното пространство човешки изображения или флорални мотиви, а горе - птици. По този начин е подреден и самия тракийски град – некропол - града на мъртвите, акропол – на най-високото място – светилище и олтар, и по средата обитавания от хората град. Тази вертикална ориентация подрежда всичко в реда – горе - сакрално, долу -профанно или горе - духовно, долу - телесно като долницата не е задължително отрицателно маркирана, но е в по-долно йерархично ниво.
Този ред е въплътен на всяко ниво от битието на древния българин – да погледнем само в отделните елементи на облеклото му - пищните украси за глава и при мъжете, и при жените – гологлав човек е почти невъзможна гледка за онези времена. Само от прическата на жената можеш да разбереш всичко за социалния й статус – по един начин се “плетат” неженените, по друг омъжените, а неплетената коса е в парадигмата на хаоса – само самодивите, /които не въртят дом/ се носят с пусната коса. Невероятно разнообразие от ритуали по вчесване на косата са известни от фолклора и те са най-характерни за периодите на инициация, когато жената сменя положението си в обществото. Нозете поставени в територията на “долното” също са стабилно защитени от навуща и чорапи с много орнаменти не само с декоративна стойност, но и са белег за защита. Пази се и до днес поверие, че на влизане в гората краката се търкат с чесън за прогонване на “змиите”. Подобаващо е отбелязано и средното пространство чрез мъжкия пояс и пафтите при жените, а разпасаният човек е изложен директно на прицела на злите сили.
И така, след като овладеният хаос се превърне в космос и всичко се подреди според характеристиките си в тристепенната скала на света, идва въпросът за начините на прехождане в отделните пространства, което древният българин не е считал за безопасно и посилно за всеки.
Така се появява образът на медиатора, които е строго специфична личност и отговаря на определени критерии. В народните ритуали той най-често е наричан цар, но и е със силна жреческа функция, което е още едно доказателство за неразривната връзка с тракийския модел на Царете - жреци. Дали това ще е царят на “кукерите”, или “пеперудата” /най-често сираче - тя е и “подевка” т.е. още не е жена, но не е и мъж/ или “кумицата”, избрана на Връбница или водачът на “русалиите” – всички те са задължително носени на ръце, за да нямат досег до “долното”, също като тракийският цар, който е винаги на кон или колесница. Този цар във фолклорния модел е много често беден момък, който по заслуги получава тази чест, а не по родов белег - също аналогия с избирането на тракийския цар след преминаване на изпитания и откриване на скритите инсигнии на властта. Та този момък почти винаги получава за награда половината царство и царската дъщеря, дълбоки символи, залегнали по-късно в християнството /небесният жених и чакащата го невяста/. В народните приказки той успява да слезе до долната земя, възседнал на черен овен, а после да стигне до горната земя върху бял овен. Зооморфният еквивалент на медиатора – овена е също тракийско наследство /златното руно/ във фолклора ни, а в християнския модел това е “Агнецът Божии”, чрез който се дава достъп на обикновените хора до небесните селения. Друг много характерен образ на медиатора в тракийската култура е кучето -пазач между световете. Буквално материализиране на тези схващания се вижда при новооткритите тракийски погребения, където са открити кучешки скелети, разположени именно наполовина в гробната могила, наполовина извън нея. Овенът и кучето са обединени от пастирската тематика . За ролята им в преображенските /метаморфозни/ обреди, които са дори писмено засвидетелствани в най-древни тракийски артефакти, а по-късно и в египетски варианти, може вече да се прочетат изключително интересни новооткрития, подробно разгледани в поредицата книги на Д-р Стефан Гайд “Тракийското писмо декодирано”.
Ежедневни са ритуали на прехода между отграничените по един или друг признак измерения. За да пуснеш някого в дома си ти задължително го посрещаш с хляб, чрез което го приобщаваш към вътрешното - своето. Никога не бива да се настъпва прага, защото няма по-опасно място от ничията територия – нито вътре, нито вън. Домът е вътрешният, свой свят, малък космос, отделен от общия хаос, пазен ревностно от стопаните си – дали на това се дължат здравите патриархални основи и стабилност на древния български род и семейство?
Явно е, че за нашите предци светът е такъв, какъвто сам го подредиш. Да отвоюваш от хаоса своя малък свят, да степенуваш компонентите му, с мъдрост да преминаваш през различните му нива. Пазейки знанието за правилния ред на всичко - от най-малките си ежедневни потребности и реалности до възвишените си копнежи и вярвания – човекът може да постигне хармония и щастие за себе си и тези, с които споделя своя “космос”. Може би това е ролята на традициите и вярванията, така ревностно предавани от баща на син – да се пази и тачи силата на приетия и изпитан във времето ред на нещата. Великата тайна за това как “Всичко да ти е на ред!”.
Ася Василева
2009г.
