/из „Приказки в кавички“/

Имало едно време „Днешно време“. Живеел тогава един момък на име Невещ.  Той бил ратай в царството на един цар Самозван. Този цар обявил награда за всеки, който намери тайния град – Омая, за когото се разказвало от незапомнени времена, че лежи заровен дълбоко под земята близо до царския дворец. Който служи вярно на царя и се включи в търсенето на мнимия град, получавал правото да се засели там и да живее до края на дните си в охолство и безгрижие.

Безброй момци се стичали от всички краища на земята. Всички искали да забогатеят бързо и никога повече да не работят. Времето минавало, а царството се пренаселвало с новодошлите. Храната не достигала, жилищата също. Хората все повече се озлобявали и тъй като в по-голямата си част изобщо не се познавали – престъпленията и насилието  зачестили.

А новините, който пристигали от родните места на кандидатите за бързо щастие никак не били добри. Родните им места запустявали, защото старите им родители не можели да сами да се справят с изоставените имоти. Деца не се раждали и сватби не се чували.

Времето си течало, а все по-малко хора успявали да „заслужат“ благоволението на царя. Той все повече вдигал изискванията и тиранията му минавала всяка граница.

Около царството се натрупали планини от пръст, които стигали до небето и даже Слънцето едва прониквало в оная земя. А от пръста излизали само заровените кости на поколения назад . Това още повече потискало работещите и сякаш напомняло, че всичко тук си стои непроменено от векове назад.

Невещ бил добър момък и с чисто сърце. Все по-често в тишината на кратките  нощи, когато спирал шума от копането и виковете на работниците, той си спомнял за милите си родители и прекрасното си слънчево село. За живота, който оставил в гонене на  напусти надежди и в него все по-ясно узрявало решението да се завърне, макар и безславно, в родната земя.

Така и направил. Една ранна утрин той събрал оскъдния си багаж и поел по пътя към дома. Колкото повече се отдалечавал от призрачното царство, толкова по-леко му ставало на душата.

Ето, че почти стигнал. Най-напред се задали безкрайните житни поля – но какво да види – реколтата стояла неожъната и изгоряла от слънцето. Сълзи рукнали от очите му. Чак сега съзнал колко  тежко е било за родителите му да гледат това и да не могат нищо да направят. Не се виждали животни, които да пасат по поляните, нито деца, които да се смеят безгрижно под сенките на дърветата. Видял отдалече портата и кръста върху каменната църквичка, която толкова пъти сънувал напоследък.  Затичал се с надежда, но какъв бил потреса му като видял срутения зид и пропадналия покрив. Тук не бил влизал никой от години. Започнал да плаче с глас. Все по-уплашено заслизал към малките къщички наоколо. Къде били всички – тишината го оглушавала.

Видял родния дом – дворът тънел във високи треви и тръни. Колко спомени нахлули в съзнанието му – за любов, за топлина, за безгрижност и щастие.  Погледът му попаднал на захлупеното калено гърне върху колеца на оградата. Представил как сякаш вчера майка му го е измила на дворната чешма и го е сложила да съхне. Сега то стърчало там, кално от дъждовете и заплетено в паяжини, като отрязана глава.

Паднал момъка на колене и завил от мъка. Защо закъснял толкова. За него нямало път назад ...нито път напред. Започнал да вика: „Има ли някой?“. Изобщо не се надявал на отговор….

Но точно зад себе си чул почукване от бастун. Подскочил от страх. Там стояла възрастна жена с дълга бяла коса. Хвърлил се момъка в краката й и зацелувал ръцете й. Нарекъл я „майко“ и започнал да се разкайва, че оставил бащиния дом и че бил виновен за всичко това, че не знаел как да продължи живота си напред.  Жената го прегърнала и му казала, че е направил добре като се е върнал и че още има надежда. Изпратила го на стария кладенец край селото и му казала, че като си измие очите - ще разбере какво да прави.

Този кладенец стоял там от векове. Някога в дни на голяма суша, предците на селото се молили Богу и просили спасение, и с надежда и много копаене стигнали до Водата, която избликнала като по чудо .

Хукнал веднага. Огледал се в бистрата вода на кладенеца. Слънцето се отразило с  цялата си светлина в синьото око на водите. Дълго време плискал лицето си, измил очите си, ръцете си, даже нозете си и се почувствал толкова лек и обнадежден. Огледал се наоколо и видял…Нов свят…

Вдъхновено от картините на едно изоставено българско село….

Ястребино – 10/08/2018