Една история, която по-възрастните българи ще разберат, а младите трябва да чуят!

Имало едно време български Майки

Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Димчо Дебелянов

Едно време

Какви жени били нашите баби, какви майки и съпруги… светици!

Раждали са по нивите, копали с бебета на ръце, изпращали синове по фронтовете, погребвали мъже и невръстни деца, погубени без време от тежкия живот. Но никога не се предавали… Нямали хапче против болка - имали съчувствие и съпричастност. С малкото, което имали и с много труд, завъртали големи семейства и отглеждали до десетина деца… Никога не се оплакали, не искали признателност, не искали … – само давали! Друго може да нямали, но дома без хляб не оставали! Кога и да отидел някой в къщата, в миг замирисвало на печена питка или баница – хляб-душа да се сложи на трапезата – причастие да има за домашните, да се сплотяват, да са едно като хляба!

Верни жени били нашите баби, един стопанин си имали и на него до гроб верни булки оставали. Не мечтаели за вечна младост, нито за имане – само на тоя благослов се надявали: да доживеят чада от чадата си и чада от техните чада!

И доживели!

Днешно време

Доживяха милите чада от чадата!

Ето ги по стените - снимка до снимка, дъщерите и синовете, внуците и правнуците… Не знаят имената на всички, бъркат се, но колко им става мило да гледат тези лица… Няма да им досаждат – децата работят в градовете, а някои са даже по чужбина – развиха се, устроиха се – тази утеха им стига… А къщичките им са празни и студени и …тихи, много тихи… Пускат по малко радиото, ама и него не го чуват много… Говорят си с мъжете си като ги навестяват до гробището и им разказват как я карат… защото така обичаха те своите мъже, че и смъртта не можа да ги раздели. И чакат някой ден да посрещнат скъпи гости…а те все не идват и все отлагат… А ако знаят милите, че внуците им хляб не ядат и думата „майка“ не използват, че не се женят вече, ни омъжват, а сключват договори … , че деца не искат деца да раждат…

Време оно

Във време оно имало ламя, която запряла водите по цялата земя. Кой можел да избави хората от това зло? Като дошъл юнакът-спасител заварил само една самотна бабичка, която остъргвала празните нощви и от трохите замесвала хляб със сълзите си….

Къде си юначе да дойдеш при нашите изоставени майки, да ги видиш как преглъщат твърдите залъци от купешкия хляб и гледат със слепите си очи към празните прозорци!

*****

2021 г., Ася Василева