Прочетен: 4754 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 09.12.2014 17:59
В началото беше началото
( за началата и основанията )
Търсейки пътя към личното усъвършенстване и положителната промяна, ние предлагаме като начало обръщане към мирогледа и методите, които нашите предци са ни завещали. Ще почерпим от безценните богатства, които българският фолклор пази.
Всеки народ си има характерно, уникално културно-духовно наследство: ритуали, митология, манталитет. Безспорен е общият корен на всички култури. За това свидетелстват общи митологеми, символи и ритуални практики. Но както в библейската история за разбъркването на човешките езици при Вавилонското стълпотворение (до тогава всички говорели и се разбирали на един общ-божествен език), така и като народопсихология отделните етноси поемат по различни пътища. Всеки народ започва да назовава преживяванията и разбирането си за света и себе си именно чрез този уникален за него език. И той е най-разбираемия и близкия до душевността му.
За това нека изследваме и дано да чуем посланието на бащите ни, което се носи от приказките, от шевиците, от писаните съдове, от стъпките на хорото и отеква в извивките и уникалните тактове на българската народна музика.
За съжаление българинът все повече губи идентичност и няма от къде да види добрия пример на древните. Патриархалният тип семейство, където по естествен начин се възприема и предава тази традиция, е напълно поразено и обезсилено днес.
Това е, и което ни мотивира още повече да предприемем такова завръщане към корените ни.
За древния българин най-важното и съблюдавано нещо е РЕДЪТ. Всичко се дели на „редно” и „нередно”. Когато българинът е добре той казва: „Всичко ми е на-РЕД.” Когато нещо е задължително, достатъчен аргумент е да се каже: „Защото така е РЕД-но…”. Добрата жена е „РЕД-ната” жена, а когато някой умре „значи му е дошъл РЕД-ът”.
Но за какъв РЕД става дума? Отговорът на този въпрос е скрит в представите на древните българи за устройството и законите, които движат света. До голяма степен се откриват общи за всички култури архетипи в тези представи. Но как българинът ги е пресътворявал в ежедневния си живот? Приложимо ли е това и днес за нас, потомците им?
Моделът на света е двуполюсен – има хаос и космос. Хаосът се персонифицира с халата, която поглъща всичко, руши и носи глад и жажда. Космосът е подреденият в строга йерархия свят (от гр. kоsmео - подреждам). Нарушаването и на най-малка част от тази подредба води до бедствие и разпад. Всеки човек от общността е гледал на себе си като отговорен да спазва този ред, с което предпазва себе си и ближните си. Затова ако една жена изневери или стане друго незаконно дело, дори ако извършителя не е хванат, се прави „натемия” извън селото. Заклеймява се чрез хвърляне на камък престъпника и така се е натрупвала грамада за назидание. Това още повече е възпитавало в страх и отговорност.
Самоубийците, извънбрачните деца и престъпниците са погребвани извън гробището, те са отделяни дори и след смъртта си от останалите, за да не предизвикат неволи.
Пространството се е разграничавало ясно на „вън” и „вътре”.
„Вътрешното” е било постоянно пречиствано и освещавано. Гостът, който влиза в селото или дома на българина е посрещан отдалече с хляб и сол и чак тогава е допускан „вътре” (поради функцията на хляба да е причастие, а солта да пречиства).
За българинът палитрата е черно-бяла, когато става дума за Реда. Има „вътре” и „вън” – междинното пространство е опасно и вредно. Прагът не бива да се настъпва, според поверието.
Същото се отнася за периодите на преход – аграрен или в жизнения цикъл на човека, периодите на инициация. Този периоди се съпровождат с ритуали на преборване и състезания. По този начин всички участват и спомагат за достигане до желания добър изход, защото човекът е основната култивираща сила, която обръща хаоса в космос. Много важно е да се маркират границите между измеренията. На оградите и вратите винаги има знаци за това отграничаване (плитки чесън, даже кокоши глави). Метлата се държи зад вратата, като знак за охрана. Даже местата на съединяване на частите в облеклото имат такава функция – на кръста стоят пояса или пафтите(като врати между горе-долу и вътре-вън), краищата на ризата или забрадката се обточват със специални гайтани, деколтето е силно орнаментирано със символи и знаци, своеобразни думи-обреци.
За съвременния българин това са суеверия и „бабини деветини”. Това е вярно, защото изпълнявани без правилното, дълбоко-символно разбиране, тези практики наистина са смешни и безсилни. Но във фолклора ни е запазен един образен език, който отразява много високо концептуално мислене, завещано ни от жреческия елит на Тракийската цивилизация. (вж. поредицата ”Тракийското писмо декодирано”, д-р Ст. Гайд). Не е необходимо едно към едно да се повтарят обредните практики на древните. Те са имали сила за тях , докато са разбирали образното слово, което носят. Но като се помъчим да вникнем в посланията и дълбочината на тези образи и се опитаме да ги „въплътим” по един съвременен и близък до нас начин, ние можем да съживим тези думи, а те да съживят нас.
В народната традиция времето се дели на ДЕЛНИК и ПРАЗНИК, а мястото за случване на това време е НИВАТА и МЕГДАНЪТ/ДОМЪТ. Наблюдава се една равнопоставеност между празничните и делнични дни. Във времена, когато човекът се е изхранвал изцяло от труда си на нивата, не изглежда много „изгодно” да се посвети толкова време на празнуване. Явно празникът не е време на мързелуване и бездействие. От начина, по който се е държал българинът във всяко от тези измерение, можем да заключим защо е било толкова важно да се редуват те.
За делника на дедите ни е писано много – тежък труд и борба с природата. Именно това е и , което ги е карало да осмислят празника си. Виждайки колко зависимо от по-висши Сили е благоденствието му, човекът е отделял специално време да „призове” тези Сили и да разбере волята им и да ги „спечели” на своя страна, за да бъде опазен.
Има един символ, който непрекъснато присъства като орнамент по съдове от най-дълбока античност (неолита) – противоположно завитата спирала . Юлия Боева /”Мъдростта на великата майка”/ определя този символ като „ключът” към неолитната семиотична система. Той присъства във всички култури с рисувана керамика в Европа и е устойчив и запазен трайно в традиционната българска носия. Авторката прави задълбочено и интересно тълкуване на знака като символ на Великата Майка и т.н. Аз си позволявам да прибавя на този символ значение именно във връзка с тази най-важна и основна циклична трансформация, на която се подлага българинът в преминаването от измеренията на временното-земно ниво - Делника и вечното-свещенно -Празника.
В Празника има завръщане към Идеалното Време и Пространство. Празнуващият преживява промяна, влизайки в измеренията на Свещените първообрази на всяко нещо от човешкото битие. Не случайно празничната дреха на българина се нарича „премяна”. Цялата общност се хваща на хоро и се превръща в едно тяло. Чрез музиката всички се понасят като една душа в едни и същи стъпки. Начело на хорото се вее бяла кърпа-знаме. Това е знак за обединяващата ги Сила. Бяло знаме е йероглифа за Бог в египетски, но се среща в обредни тракийски плочици по нашите земи още от 5 хил. пр.н.е.(вж. „Тракийското писмо декодирано” д-р Ст. Гайд).
Тук може да се говори в детайли за всеки един елемент в празничната обредност, но за нас сега е важно обобщението, че присъстването във времето и пространството на Празника е основен механизъм за обновяване на жизнения цикъл и силата на човека. Както се казва в молитвата „Отче Наш” – „Да бъде волята Ти , както на Небето, така и на Земята”. Това е успешната формула, която се утвърждава и в християнската култура. Мирча Елиаде говори за този „копнеж по началото” и го определя като характерен за всички култури и народи. Интересна препратка може да се направи към книга „Атам” от „Тракийски хроники”, където много натрапчиво се внушава точно такъв стремеж към връщане в Едем, след грехопадението на първия човек.
Делникът е проекция на Празника!........
За съжаление празнуването ни днес не подновява, в този духовен смисъл, жизнения ни цикъл. Факт е, че човек „цикли” в един безкраен делник. Резултатът е стрес, отчаяние, самота – болестите на нашето време.
Ася Василева- етнолог
09-09-2010г.
25.11.2010 14:23
27.05.2011 16:44
07.07.2011 09:15
http://balkan1.blog.bg/technology/2010/01/18/bylgarskiiat-kalendar.474831